Автор: Димитър Маринов Следвайте Гласове в ТелеграмПрез март догодина влизам в Кремъл,

Автор: Димитър Маринов Следвайте " Гласове " в Телеграм

„ През март следващата година влизам в Кремъл, ще ви разстрелям и ще ви обеся! Негодници и подлеци! “ Това звучи ли ви познато? Не, това не са думи Евгений Пригожин, настоящата суперзвезда в западните новинарски канали, това го споделя Владимир Волфович Жириновски в съветската Дума през 2017 година. А знаете ли кои думи са на Пригожин? Ето тези: “Имам въпрос, кой е този Слуцки, че да се меси в мислите на Жириновски? До колкото знам, Жириновски там не е оставил камък необърнат поради това, което се случва през днешния ден в Русия, а Слуцки кастрира всичко това, с цел да наподобява всичко това като Слуцки. ” Пригожин произнася тези думи в ТВ изявление тази година, по адрес на Леонид Слуцки, който е настоящия ръководител на партията на Жириновски. Хората, които знаят съветски и наблюдават събитията в съветската страна към този момент несъмнено се досещат каква е тематиката на тази публикация, която пиша от петък вечерта и бях решил да не дописвам. Но „ метежа “ на Пригожин и най-много последвалите го „ разбори “ у нас, ме накараха да внеса избрани уточнения в безредните мисли изключително на по-младите българи, които всекидневно падат жертви на българските вести, българските утринни блокове и българските разбори на основно пребоядисани български комунисти, техните деца, внуци и други знайни и незнайни апологети на евроатлантическия строй и трансполовото тъждество с дипломи от Москва.

Руската политика постоянно е била не по-малко занимателна от западната или българската. Подобно на нашенските балкански циркове, съветският политически живот е изпълнен с още по-големи превратности, междуособици и препирни. А колкото и да са съмнителни или нечестни съветските избори, все пак, те също отразяват настроенията в обществото и салдото на мненията в него. И тъй като Русия е на първо място европейска страна, в нея също има едни към 10%, които в Германия съставляват ядрото на „ Алтернатива за Германия “, във Франция това е ядрото на Марин Льо Пен, а в България това е ядрото на така наречен „ родолюбив избор “. В Русия това са същите хора – патриоти, националисти, крайни националисти и откровени радикали. На доста от тези хора там им е лепнато прозвището „ ура-патриоти “, въпреки че огромна част от тях са същите носталгици по предишното като нашите в България, единствено че са доста по-радикални и крайни в желанията и страстите си, спрямо електората, да речем, на Комунистическата партия на Русия (да, тя още си съществува и дори е парламентарно показана всеки път), ръководена от Генадий Зюганов. На Зюганов гласоподавателите са умерени, със мощно изразен обществен и ляв профил – същото, което би трябвало да съставлява твърдото ядро на Българска социалистическа партия у нас, до момента в който Българска социалистическа партия към момента съществува. Но тези 10%, които имам поради, са меко казано консервативни и извънредно войнствено и реваншистки настроени, искащи ревизионизъм на всички равнища и са подготвени на откровена разпра с всеки, който считат за отговорен за бедите им. И знаете ли за кого гласоподават тези хора? Точно по този начин, гласоподават за Либерално-демократическата партия на Русия, учредена и дълги години ръководена от Владимир Жириновски. Правилно прочетохте – крайните националисти и консерватори в Русия гласоподават за „ демократична “ и „ демократична “ партия. Както ви споделих, съветската политика е по-забавна даже от тази у нас. А в тази ситуация на Жириновски – в действителност доста занимателна.

Сам по себе си Владимир Волфович беше извънредно мощен облик, с ослепителен и запаметяващ се жанр на говорене, с извънредно изострен език и човек, податлив на всевъзможни клоунади в името на това да отговори на  чувствата, вълнуващи неговите гласоподаватели. При него празно нямаше: можехте да го видите от посетител на вечерно ток-шоу, облечен като Дядо Коледа, до псуващ в ефир агитатор на моменталното започване на нуклеарна война с Америка, та да се разправи Русия един път за постоянно с враговете си. Естествено, Жириновски и ЛДПР имат и партии-посестрими по света. В България, да вземем за пример, такава е… партия „ Атака “. Всъщност, най-точното изложение на Жириновски е това – съветския Волен Сидеров. С една огромна разлика: колкото и да звучеше като опозиционен критик, Жириновски в никакъв случай не си позволяваше да нападна фронтално Путин и статуквото. Нещо повече, от един миг нататък той даже стартира публично да приканва за възобновяване на монархията и Руската империя, а Путин да застане отпред като цар или император. Нали ви споделих, съветската политика е по-забавна и от българската.

Владимир Жириновски до Волен Сидеров при посещаване на Сидеров в съветския парламент в Москва, 2014 година

За страдание, през февруари 2023 съветският политически спектакъл загуби вечно яркия облик на Жириновски, а партията му ЛДПР бе управлявана от неговия заместител – Леонид Слуцки. За разлика от Жириновски обаче, Слуцки е меко казано надалеч от ораторските и артистични заложби на своя предходник, като през годините се постара да се забърка и във всевъзможни дребни, междинни и огромни кавги: от нарушавания на правилника за придвижване по пътищата, през типичен корупционни кавги, та чак до полово посягане над опозиционна журналистка. Не е нужно да си необикновен политически талант, с цел да се досетиш, че подобен вид човек мъчно би задържал вота и електората на ЛДПР. И, в случай че сте на мястото на Путин, Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и цялото политическо статукво в Русия, в действителност, имате сериозен проблем. Проблем, който е относително елементарен за схващане, само че задоволително комплициран за разрешаване: в случай че нямате ваш човек, който да замести Жириновски, ще ви го заместят „ сътрудниците “ от Запад, като ви конфигурират радикално-патриотичната версия на Навални, който от заран до вечер ще приканва към кървави протести.

Точно тук на сцената излиза главният воин на тази публикация – някогашният пандизчия Евгений Пригожин. (Казах ли ви към този момент, че съветската политика е по-забавна от българската?) Роден в Санкт-Петербург (тогава Ленинград), приключва спортно учебно заведение, през 1981 година влиза в пандиза с 13-годишна присъда за обир и машинация, само че през 1988 година е опрощение. В хаоса на 90-те съумява да се ориентира бързо и основава сполучлив бизнес с първокласни заведения за хранене в Санкт-Петербург, а през общи другари и познати на по-късен стадий съумява да се сближи и с набиращия мощ Владимир Путин, а Путин стартира да води високопоставени посетители в заведенията за хранене му, измежду които и самия президент на Съединени американски щати Джордж Буш.

Дружбата му с Путин изтласква Пригожин бързо към върховете на бизнес елита в Русия и той съумява да се снабди с най-престижната от всички съветски бизнес трофеи – „ олигарх “. Благодарение на Путин, той получава опцията да развие и редица специфични, странни или просто секрети частни планове под скритата настойчивост на съветската страна – от продуцентство на патриотични филми, през ферми за тролове, та чак до станалата към този момент световноизвестна ЧВК „ Вагнер “. Като някогашен пандизчия, Пригожин е изключително подобаващ за последния план, защото съвършено познава бита и душевността на съветските пандизчии: когато си наказан на 30 години в колония, след 8-мата си доста по-склонен да приемеш каквато и да е опция, единствено и единствено да получиш втори късмет и да се върнеш назад в обществото предварително. Тези си характерни знания Пригожин съумява ловко да употребява при вербуването на бойци за „ частната “ си армия от наемници – нещо, което прави към този момент от много години, а през това време съветската власт не се посвени да одобри редица законодателни промени, с цел да се оформят рамките на тази особена бизнес ниша и да се трансформира бизнеса на „ Вагнер “ в изцяло законен. Друг въпрос е до какъв брой може да съществува разбиране като „ частна войска “. Ако в западния свят това е по-скоро метафизичен въпрос, то в Русия наподобява още по-абсурдно като идея в случай, че всички самолети, танкове, военни летища и фабрики за снаряди и бойна техника са извънредно и единствено държавна благосъстоятелност и са под директното послушание на съветското Министерство на защитата, съветския министър на защитата и на главнокомандващия на съветските въоръжени сили – Путин. Тоест, в случай че имаш „ частна войска “, наложително ти би трябвало автограф и позволение от държавната власт, с които безусловно да ти бъдат прехвърляни единици бойна техника, амуниции и изобщо всичко, от което имаш потребност и което се създава в държавните предприятия от съветския военно-промишлен комплекс. А това слага и напълно резонния въпрос: тази войска „ частна “ ли е в действителност или е по-скоро вътрешен отдел „ Наемници “, изнесен във външно дружество-подизпълнител на мръсни поръчки, под директния надзор на същото Министерство на защитата?

Ако в предишното Евгений Пригожин беше по-скоро обгърнат в мистичност олигарх, то войната в Украйна го извади на ярко, с цел да се трансформира в звездата, за която всички през днешния ден приказват. Тук е редно да споменем и една специфичност на така наречен „ специфична военна интервенция “ в Украйна. Тя и фронтовата й линия е разграничена на нещо като „ браншове “ или посоки, като обособени войскови формирования дават отговор за обособените посоки, а всички те се намират под шапката на общо командване. Така да вземем за пример, в обсадата и последващото завладяване на град Мариупол, основни настоящи лица бяха чеченците от батальоните „ Ахмат-сила “, а техния лидер – Рамзан Кадиров, всекидневно, само че по-често по няколко пъти дневно, бълваше всевъзможни изказвания, обръщения, видеа със закани и всевъзможни известия по какъв начин ще превземе Украйна. Дори пусна видео със противоречива меродавност по какъв начин дава указния на бойците си в бункер в покрайнините на Киев. След завладяването на Мариупол, Кадиров млъкна, чеченците се прибраха в казармите си да се възвръщат и прегрупират, а по последни данни една част от тях май са дислоцирани в Запорожието и Приазовието, където чакат идващото си предопределение. Назначение, което може би в скоро време всички ще забележим, само че това е друга тематика.

Някъде след този миг, към средата на лятото на 2022 година, Пригожин излезе от дълбоката сянка, в която се беше настанил комфортно през всичките тези години, и се появи първото видео с негово присъединяване въобще някъде. Всички несъмнено сте го гледали: това беше двора на един затвор, а Пригожин, без да му се вижда изключително доста лицето, държеше пламенна мотивационна тирада пред наобиколилите го пандизчии, на които той им обясняваше правилата и изискванията на наемничеството във „ Вагнер “, както и рисковете, които ги чакат в Украйна, само че за сметка на това пък щяха да получат свободата си след единствено 6 месеца работа на фронта. Малко по-късно, някъде в късната есен на 2022 година, стартира и Бахмутската атака, в която към този момент ясно си личеше основната роля на ЧВК „ Вагнер “ като главната ударна мощ, на която е предоставено да превземе този сектор.

С всеки триумф в това направление, самочувствието на Пригожин и „ Вагнер “ се усилваше и той зае ролята на Кадиров от Мариупол – главно лице на съветската атака въобще, генериращо по сходство на Кадиров същите количества изказвания и видеообращения, а от време на време даже повече. Освен всичко останало, триумфите на „ Вагнер “ принудиха Пригожин и да стартира да приказва по-алтернативно на формалната съветска власт, която не можеше (или не искаше) да изясни за какво няма придвижване по останалите сектори на фронта в Украйна и нещата там като че ли бяха в замръзнали. Нищо, че по това време май беше почнало построяването на отбранителните линии в Запорожието, с които през днешния ден украинската войска не може да се оправи в почналото неотдавна така дълго чакано „ украинско контранастъпление “. Шефът на „ Вагнер “ говореше различно, само че в никакъв случай с имена и в никакъв случай непосредствено. А против Путин – допустимо най-никога от в никакъв случай. Разбира се, обществените изяви на Пригожин бързо му завоюваха голяма известност, изключително измежду руснаците, които постоянно наблюдават и най-силно претърпяват военните дейности в Украйна. А огромна част от тези руснаци са точно ура-патриотите и крайните националисти, гласуващи за ЛДПР и Жириновски. Нарастващата популярност на Пригожин бързо насочи и прожекторите на западните медии към шефа на „ Вагнер “, а формалните американски управляващи даже се принудиха да отхвърлят безусловно всичко, което той споделя. Върховата точка беше, когато на американския министър на защитата – Лойд Остин, му се наложи да омаловажава смисъла на агломерацията Бахмут-Соледар, обявявайки я за незначителна и безсмислена за завладяване, въпреки че, в случай че дадете картата на Донецка област даже на елементарен човек без военно обучение, той незабавно би забелязал централното разположение на двата града в границите на цялата област, както и множеството пътища и железопътни линии в региона им. Ако пък дадете картата на някой българин, той по-скоро ще забележи, че тези два града изумително доста наподобяват на Велико Търново и Горна Оряховица. Сами може да си извършите изводите: колкото са значими Велико Търново и Горна Оряховица за превоза в Северна България, толкоз са значими Бахмут и Соледар за логистиката в Донбас.

Всички към този момент знаем по какъв начин завърши интервенцията в Бахмут и кой е спечелилият там, само че някъде тогава, към американските изказвания по какъв начин рухването на тези два града не е изключително значимо, се случи може би най-важното нещо в подтекста на събитията от последните дни. Тогава умря Владимир Жириновски. Имаше заравяне, на него бяха и Путин, и Шойгу, и целия съветски политически хайлайф, както и самия Пригожин. Всички се видяха, всички се здрависаха и нямаше безусловно никакви метежи, кавги или даже дребни закачки посред им. И, в случай че се чудите за какво направих тези дълги очерци на Жириновски и Пригожин нагоре, ще ви кажа един-единствен факт: шефът на „ Вагнер “ стана критикът, който всички вие гледате в новините по малкия екран, безусловно една седмица след гибелта на Жириновски. А цитатът при започване на публикацията, по отношение на безличния Леонид Слуцки, заместника на Жириновски в ЛДПР, е тъкмо от този интервал.

Бях решил да напиша няколко реда за въпросния „ бунт “, „ прелом “ и „ гражданска война от 1917 година “, само че мисля, че Асен Генов, Евгени Дайнов, Иво Инджев, Асен Агов и останалите бояджии и демонтажници на разнообразни типове монументи са споделили задоволително по тематиката тези дни. А и всички видяхте по какъв начин завърши „ метежа “. Затова ще завърша с няколко въпроса:
Възможно ли е един от най-близките хора на Путин, човек, който дължи на съветския президент целия си статут, финансовото си положение и даже гащите на задника си, да се обърне против самия Путин и да желае да го смъкна от власт?

Смятате ли, че човек, който получава танкове, самолети, гаубици, снаряди за тях, както и получава всичките си задания непосредствено с автограф на управлението на съветското Министерство на защитата, ще тръгне да прави бунт против същото Министерство на защитата? 

Вярвате ли, че 12-милионен град може да бъде овладян с войскова част от 20-30 хиляди души, като даже единствено агитките на ЦСКА Москва и Спартак Москва са няколко пъти повече? 

Вие, в случай че тръгнете да вършиме бунт, дали ще пускате ли изказвания в Интернет по три пъти дневно, или ще гледате да си свършите „ работата по метежа “ оптимално бързо и дейно?
А, в случай че бяхте Путин, щяхте ли да оставите Съединени американски щати и Централно разузнавателно управление на САЩ да сменят водача на радикалната съпротива или щяхте да се обадите на някой другар и да му кажете да напусне работата си, тъй като имате по-важна задача за него?

Ето, към този момент знаете какво се случи на 24 юни 2023 година. Евгений Пригожин напусна „ Вагнер “ по допустимо най-атрактивния (а за мен – и забавен) метод. Путин великодушно му „ елементарни “ за непростимото – допустимо най-тежкото от всички тежки закононарушения във всяка една страна, и умерено го „ командирова “ при най-близкия си президент напоследък – Лукашенко. От там, като един същий националистически Ленин, другаря Пригожин ще претърпява „ изгнанието “ си със смарт телефон в ръка, посредством който ще снима всевъзможни видеа и ще ги разгласява в десетките си информационни канали в Интернет. И грижливо ще чака да пристигна 2024 година, когато има избори в Русия, с цел да се кандидатира на тях и да заеме мястото на непроменяемо участвалия в тях – Владимир Жириновски. Защото никой в Русия, още по-малко пък Путин, би позволил гласоподавателите на ЛДПР да гласоподават за който и да е препоръчан им от враговете в чужбина претендент. Разбира се, в случай че Пригожин искаше действително да събори съветската власт, едва ли щеше да „ избяга “ в прилежащ Беларус, а по-скоро щеше да се скрие допустимо най-дълбоко в противниковия лагер – Лондон или Вашингтон, тъй като от Христо Грозев ще е научил, че съветските шпиони са доста, а във Виена, да вземем за пример, те са на всички места.

А какво ще стане с ЧВК „ Вагнер “? „ Вагнер “ по принцип в никакъв случай не е била толкоз огромна. Това също е проблем. Големите неща се ръководят мъчно, изключително мъчно пък се ръководи един огромен корпус от въоръжени и подготвени каторжници с тежки присъди. Бъдещето на „ Вагнер “ е нейното минало: обратно към Африка, да смъква противников или да оказва помощ на другарски диктаторски режими там със относително непретенциозен, само че доста добре квалифициран и оборудван контингент. В последната седмица преди „ метежа “ съветската страна одобри експресно поредност от законодателни актове, посредством които позволи на Министерството на защитата непосредствено и изцяло легално да предлага договори на пандизчии против реабилитация. Така, че процесът по „ изсмукване “ и смаляване на „ Вагнер “ към този момент стартира. Дори мога да направя обосновано съмнение кой ще управлява тази конструкция след Пригожин и когато бъде смалена до общоприетите си нива. Това ще бъде военачалник Михаил Мизинцев, който западните и надлежно нашите свободни медии кръстиха - „ касапина от Мариупол “. Интересен подробност за него е, че Мизинцев беше главния отговорник за логистиката и доставките за войната в Украйна. Точно по този начин, това действително е индивидът, поради който на Пригожин не му доближиха снарядите, не му даваха задоволително артилерия и поради който „ Вагнер “ щеше да се изтегля от Бахмут на 10 май. Разбира се, след толкоз доста вопли и рецензии от страна на Пригожин, някак си беше обикновено съветското Министерство на защитата да „ освободи “ Мизинцев от поста му. Но не беше обикновено Пригожин да го назначи в ЧВК „ Вангер “ безусловно на идващия ден. Както и не беше обикновено на 11 май Пригожин да долкадва във видео послание, че съвсем е завладял Бахмут, откакто до през вчерашния ден е желал да го напуща, тъй като не е имал снаряди. Снаряди, които на 11 май чудодейно бяха пристигнали отнякъде и казусът беше липсващ вълшебен. Предполагам, няма потребност да ви споделям, че това беше „ психическа интервенция “ от страна на съветската войска и тези неща очевидно не са му непознати на

Пригожин, само че, както ви споделих, съветската политика е по-забавна даже и от българската. Така, че най-интересното там занапред следва.